Някъде високо

Винаги съм си представяла как, събуждайки се сутрин, някой лежи до мен, но вече се е разсънил и ме гледа с онзи поглед. Уви, продължавам да летя в облаците. Идиотската утеха, че всеки ден портиерът и чистачките от блока ми казват колко съм красива, ме крепи, защото за момент успявам да се видя през техните очи. И в действителност малките жестове са толкова важни, че изключително лесно провалят всичко или му придават смисъл. Помня много от тях, за добро или зло.

Все си мислех, че стартът ще е в понеделник, а той някак го няма. Вече е вторник, а дните продължават да изглеждат дълги и празни. В университета времето е спряло, още не сме правили абсолютно нищо, освен да си приказваме глупости с колегите. Което е доста приятно като цяло, но...

София все още е повече от приятна, с мръсните си улици и начумерени минувачи. И сериозно, с най-добро чувство казвам, че е хубаво тук. Възможността напълно инкогнито да се разхождаш навън винаги ме е привличала. Преоткрих за себе си Disturbia и марширувам относително бодро в такт по паветата.

Не знам дали минаваш често тук, но ако сме се чули тези дни, благодаря ти за подкрепата. Важно е за мен, особено в моменти на силна уязвимост.