Новият семестър започва утре, завръщането в София беше неизбежно. И докато кроях великите планове за забавления, получих най-болезнената плесница от живота. Ни жива, ни умряла, изтръпнала до безчувственост от болка, утре ще се изправя срещу...не знам и аз какво. Себе си?
Тъпият израз, че каквото не те убива, те прави по-силен, за пореден път ми изглежда лишен от смисъл. А светлото бъдеще е по-мрачно от дъното на ковчег в земята. На печелившите - честито.
Отново не разбираш поредния ми пост, защото този блог започна да става твърде личен. Без нарочно да го правя, просто така се получава.
Бъди щастлив, защото все някой трябва да е.
4 comments:
wow dosta interesen blog :)
Благодааря ти. Можеше да си намериш и по-позитивен пост, под който да ме похвалиш. С този не се гордея особено. :)
Щастието е разтегливо понятие, а понятието 'семестър' определено не го асоциирам с щастие. Не защото не искам да се изуча и сполуча, а защото въпросния 'семестър', както миналия, така и бъдещия няма да ме научи на нищо. Абсурдно е..
П.С. Приятна вечер!
Май всичко вече е абсурдно.
Благодаря за някак положителния коментар на моята драма. :)
Post a Comment