Daisy Days

435 минути...


...или пътят Варна-София

Благодарение на 3-ти март или по-скоро на факта, че се падна баш понеделник, пътуването ми обратно до София се удължи мъчително. Обикновено съм много крива, когато пътувам с автобус, но днес просто всеки си го просеше.

Дразнителите на деня са:
Съседката ми по седалка, която нагло беше седнала на моето място до прозореца. Опита се да замаже положението като ми предложи солети. Не мина - седнах си кисело до прозореца.
Съседката зад мен - ЛЕЛЯ, с която пътувах и в обратната посока. Докато дремвах (и не съм я усетила) си издърпала моето перде към нея - да не й печало. Ок, съгаслих се, като се скри слънцето го прибрах. Но тя - не, дръпна го още 2-3 пъти, въпреки че навън се стъмни почти. Освен това успя, така между другото, да се скара на жената зад нея, която говореше "много силно" по телефона. Лелята пътуваше редом със сина си, а заедно стояха през цялото време с гъзарските си слънчеви очила. Мутри! :D
Двойка - според мен мъж и жена (женени де, не че се чудя за пола им:)) - ставащи 10-15 минути преди автобусът да спре за почивка в Търново, както и преди на влезе на автогарата в София. Така изчакваха леко нервно на крак, със сериозни физиономии (да не им личи колко са тъпи?), с якенца и чанти под ръка - да слязат ПЪРВИ!!!

Иначе заради задръстването, още преди тунелите, гледах колоната пред нас и как отчаяни хора вървяха пеша с куфарите. Явно целта им е била наблизо, знам ли.
Последните "симпатяги" бяха съперниците при най-бързо хващане на такси. Всеки награбил куфара и се бута, мучи и пръхти - обикновено успявам да ги измамя без много усилия, но дразнят. Каквото и да кажа за тях - малко ще е.
За финал - естествено любезните бакшиши, който са най-гнусни и нагли в столицата. Факт.