Това ли е то?

Май взехме, че порастнахме, а?

Снимка от Flickr

Вече мина половината лято, но повечето ми приятели продължават да липсват - учат, работят, стажуват, бригадирстват. Не остана с кой да се ходи на плаж, а морето все си е там и ни чака. Гледах скоро снимките от изминалите лета - били сме много по това време. Сега - ще се видим за няколко седмици, ще сбием случилото се с нас през последните месеци в няколко изречения и ще се позабавляваме, хвърляйки едно око на графика за следващата ваканция. Тъпото е, че той съвсем започна да ни се разминава.

Ясно е, че още мъничко и съвсем ще навлезем в същността на...живота? А на мен така ми се иска да забавя темпото и да избягам от отговорностите, които се очаква да поема. Придобитата по-голяма самостоятелност ме радва и стряска едновременно.

Бъдещето ми се е струва мъгляво и илюзорно, отъпкана пътека няма в никоя посока. А дали ще е можем да си отъпчем (по) една сами? Може да се окаже и съвсем различно - един ден да станем и да осъзнаем, че всичко вече се е случило, минало е толкова бързо покрай нас, че не сме забелязали.

Разхождам се навън, наоколо вървят 15-16 годишни младежи, които все още бързат да порастнат.