От утре ще съм във Варна, поне за седмица. Не ми се прибира неистово, а вече ме е нямало повече от месец.
Оказа се, че никак не ми е трудно да свиквам с новите места за живеене. И от Германия не ми се връщаше особено. Само заради Семейството. Забелязавам, че идва момент, когато човек, живеещ сам в чужд град, става в толкова голяма степен самостоятелен, че разчита на себе си за всичко. Или поне така ми се струва отстрани, един вид - аз съм порастанал и мога вече сам.
Улавям се понякога, че пощурявам когато някой се задържи вкъщи за повече от няколко дни. Тук периодът варира в зависимост от човека - има хора, с които сигурнобих живяла и цял живот, (blush). А и не само, че свиквам да съм леко "отшелник", но и ми е адски уютно на съответното място - ходя си по улиците и се усмихвам като идиот. Германците и те се разхождаха ухилени така, (поклон). Да не забравя, че за идилията все пак са необходими и стари, а и нови приятели.
Някой хора пък изпадат в депресия, всичко им се струва ужасно, трудно, безсмислено и се прибират на старото, познато място, от където са тръгнали. (Тук няма да отварям голямата скоба за онези уж "безславно завърнали се" студенти от чужбина.) Ми не ги разбирам. Че даже се стига до антидепресанти и други щуротии. Тежко е може би само в началото, докато се свикне с новата обстановка и отмине Heimweh.
За финал - честит ден на книгата!
No comments:
Post a Comment