Честито!

Този блог вече се списва от магистър фармацевт, колкото и да е странно това за него.

Толкова много други неща ми се ще да напиша, затова няма да пиша нищо повече. Трябва да си подредя мислите в глава, да осъзная какво ми се случва и да се изправя пред следващата страница, която е напълно бяла. Хубавото е, че по нея има няколко точки. Ако успея да ги свържа в правилната фигурка, може би ще постигна пълна хармония. Убедена съм, че това някой ден ще стане. 

Усещате ли как бързо минава времето?

Октомври 2010

С риск да пиша пак след сто години, кръщавам тази публикация така.

Искам да потвърдя, че въртележката на живота се върти, без да пита дали някой го е страх. Същото е и с принудителното порастване. Може би е така и с женитбата и с децата. По-опитните в живота от вас сигурно знаят.

Четох в едно списание как децата заминават да учат в чужбина още от гимназията, съвсем осъзнаващи направения избор, и вече "не мечаят, а се стремят". Други пък позират от 12-годишни по стрийт стайл сайтовете.
Мен лично това ме притеснява. Усещам невидим натиск и очаквания, които трябва да се оправдаят едва ли не още с раждането.

Изобщо не мога да разбера какво се юркат всички и защо трябва на всяка цена да са успяли и да са първи. Харесва ми амбицията, но повече ми харесва спокойствието. Това поставя ли ме в губеща позиция?

italian culture week

За тези, които не зяпат ежедневно в ibelieveinadv.

Имаме някакъв проблем

Народопсихологията на повечето българи е да клякат, по всякакъв повод. Не мога да си обясня по друг начин как всяка държава, граничеща с нашата, е по-добре. При това във всяко едно отношение, макар и малко крайно казано.
И градовете са градове, и културата е култура, и хората са културни. Храната е местна, и това се уважава. Жените са красиви не по-малко от българките, киселото мляко и то е вкусно, ракията и шопската салата не са най-големият повод за национална гордост - всички подобни митове се сгромолясват. Пътищата се поддържат, архитектурните забележителности не се взривяват, парковете се косят, и т.н....

Всичко това не звучи ли като съществуване и развитие на всяка една европейска държава? Дали ни прави чест постоянно да се променяме, за да се харесаме на останалите? Жалко е, че вместо да запазваме българската си идентичност, или поне хубавото от нея, се самозабравяме и ставаме за срам.

Просто не е нормално, хора, толкова близо до нас, да живеят така различно. И под различно разбирам хубаво.

малък опит за завръщане

endless soundtrack

Не мога да си представя живота без музика.

Когато съм щастлива,

когато съм тъжна

или пък сме заедно -

звучи все тя. Понякога само в главата ми. Но и в твоята.

Значи я чуваме заедно.

Сделано в России

от тук

Корабомоделизъм

Представи си, че имаш половин свободен ден всяка седмица, който можеш да посветиш на лично твое занимание. Такова, което няма да те натоварва, а тъкмо напротив - ще ти е интересно и ще го чакаш с нетърпение.

Какво би било то? Или вече е?

в понеделник

Ода за събота и неделя

О, дааа!

LEGOwelt

fix idea

Ходи ми се в Париж, болезнено много. Пак. Не знам защо.

Може би някой ден наистина ще остана там.

"А аз много държа на хигиената в междучовешките отношения..."*

Колкото и отпимистично и по детски наивно да звучи - така е. Всеки път по нещо в мен се счупва, когато приятел се окаже поредния псевдо такъв. Изобщо не държа да си обясняваме всеки ден колко се "обичаме", а репликата "ще се чуем" директно я вкарвам в графата с лъжи.

И понеже съм такава, които биха направили всичко, за хората, които обичам, заявявам, че пръста няма да си мръдна за никой, който не си го е мръднал за мен. Колкото и да ми е симпатичен, усмихнат, близък и ми се радва всеки път, когато ме види.

Мимолетният ми житейски опит показва, че хората са толкова объркани, комплексирани и неразбиращи сами себе си. И искат всичко, без да дадат нещо. Плаша се само от мисълта, че мога да очаквам всичко от всеки. Плаша се и от мисълта, че някой ме гледа в очите и ме лъже най-безсрамно. Съвсем различно е да кажеш нещо от това да го направиш. Второто обезсмисля първото и се запомня, а неизпълнените обещания разочароват. И те правят лъжец.

Не било зле да има две категории във facebook - приятели и познати. Нали?

За тази нова година не поздравих никой по собствена инициатива, извинявам се на тези, които заслужаваха (на брой максимум 10), а на останалите не се извинявам.

В заключение искам да напиша, че малкото, които са ме спечелили, ще получават много. Другите - само усмивки, от неискрените.

*цитат от, снимка от

Честита 2010.

Понякога обичам да снимам с телефона си. Понякога се сещам и прехвърлям снимките от него на компютъра. Стоят си в една папка, а разстоянието, което ги разделя, понякога е ден, понякога месеци. Не ги използвам за нищо, освен за спомен, затова често снимам откровени глупости.

Приятно ми е, макар че се случва и да боли, да ги разглеждам от време на време. В първия момент се опитвам да се сетя какво се е случило и защо съм решила да запомня този миг. Обикновено са мили хора или красиви детайли.

На някой от тях съм и аз, сама. Не винаги някой ме е снимал, случвало се е да го направя и сама, което не поощрявам (наистина). На самотните снимки обикновено няма усмивка.

Пожелавам ти винаги да има някой до теб, който да те снима, да те zoom-ва и фокусира с погледа си, а ти да се оглеждаш в него. И да виждаш обич.

photo by