a wild (sheep) chase

-Мога ли да кажа нещо?
-Естествено.
-Когато се запознавам с няколко, го оставям да говори десет минути. После го преценявам от гледна точка, точно противоположна на онова, което ми е казал. Как мислите, налудничаво ли е това?
-Не - поклатих аз глава, - подходът ви сигурно е доста успешен.

Второто крило навяваше тъга точно като магарето, което, сложено между две еднакви кофи с храна, умира от глад, докато се опита да реши от коя първо да хапне.

Времето наистина е едно дълго, непрекъснато парче плат, нали? Обикновено режем късчета време, които да ни подхождат, затова се заблуждаваме да мислим, че времето ни е по мярка, то обаче продължава да си тече и тече.

Знаеш как е между двама души. Понякога им се струва, че всичко е наред, друг път - че не е. Може би бракът се свежда точно до това.

-Съсредоточаваш се върху това да чакаш някого и след известно време вече няма значение какво се случва. Все едно ти е дали са минали пет, или десет години, или един месец.

-Едно е да говориш откровено, съвсем друго - да казваш истината. Спрямо истината откровеността е онова, което носът на кораба е спрямо кърмата. Откровеността се появава първа, истината - последна. Ако става въпрос за нещо голямо, истината идва след доста време.

Хората като цяло могат да бъдат разделени на две групи: посредствени реалисти и посредствени мечтатели. Вие очевидно спадате към вторите. Винаги сте имали и ще имате съдбата на мечтател.

-Всеки има по нещо, което не иска да губи...Хората волю-неволю имат средна точка между желанията и гордостта си. Точно както всички предмети задължително имат център на тежестта. Това е нещо, което можем да установим. Едва след като го изгубят, хората си дават сметка, че то изобщо е съществувало.

Сега, след като се бях махнал от работата, усетих как ме плисва облекчение. Бавно, но сигурно опростявах нещата. Бях загубил родния си град, бях загубил юношеството си, бях загубил жена си, след три месеца щях да прехвърля трийсетте и да загубя и младостта си. Не си представях какво ще остане от мен, когато навърша шейсет. Човек не бива да мисли за тези неща. Никой не знае какво ще се случи и след един месец.

- Клетките в тялото се обновяват всеки месец. Дори в този миг - обясни тя и сложи пред очите ми кокалеста длан. - Почти всичко, което смяташ, че знаеш за мен, не е нищо повече от спомени.

-Виенямадавидитеникогавечетазижена.
-Защото мисля само за себе си ли?
-Точнотака. Защотомислитесамозасебеси. Простоизбяга.

Харуки Мураками, "Преследване на дива овца", Colibri