кошмар

Добре, че все пак имам блог, за да мога да се оплаквам от ужасните неща, които ми се случват вече наистина незаслужено.

Малко преди 4 сутринта е, а през прозореца виждам пълната луна. Главата ми ще гръмне, коремът ми е на топка. Нужно ли е да казвам, че не мога да спра да плача? Този път ще е толкова нечовешки трудно евентуално някога да преодолея случилото се, че съвсем ще се превърна в празен човек. На глупавата явно възраст от 22 съм казвала "обичам те" 3 пъти с чиста съвест. И всеки път боли още повече -- наистина не знам какво става, а пък съвсем не ми се мисли какво следва.

Просто пак се оказах така неочаквано наранена, че съм смазана душевно. Нямам желание вече за нищо и никой. Не ми е интересно бъдеще, което да градя сама. Липсва ми опора, колкото и (уж) силна да съм.

Може и да страдам от синдрома на хората, които не могат да живеят и да се чувстват пълноценни сами. Или пък просто осъзнавам, че загубата е прекалено стойностна, за да я приема.

Не искам да се усмихвам вече. Всяка усмивка прикрива колко боли в действителност.

Вече нямам думи. Празно е.