Седя и си мисля, мисля си и си седя, че, егати (!), колко бързо минават разни хубави и/или важни неща в живота. Кога завършихме гимназията, а ето че вече сме завършили и университета, намерили сме си що-годе прилична работа, че даже някой и са се оженили и вече имат деца! И в този ред на мисли пък я се сетете - колко време ви е отнелна подготовката по всяко едно от тези, ще ги нарека...неща. Колко вълнения, притеснения и разни други емоции сте изхабили, очаквайки нещото да се случи. Колко време се счупвахте да учите за глупавия изпит, търсихте половинката на живота си и съответно и тя се е мъчила да ви търси, опитвахте се да имате детенце, чудихте се какъв цвят да са покривките на сватбената ви маса и какво да напишете в поканата, спичахте се на многобройните интервюта за работа и тайничко се молихте да ви харесат, избирахте възглавници за хола и т.н. И когато то се случва и вече е факт - някак е станало ка-то-че- ли за секунди. Изведнъж сте забравили колко трудно е било, как са ви мъчили и сте се бъхтили да постигнете целта си.
Колкото повече помъдрявам a.k.a. остарявам започвам да си давам сметка, че не бива да забравяме усилията, които сме положили за нещо, защото в противен случай няма как да сме благодарни, че го имаме. А когато малко по-малко животите ни се подреждат по нашия си начин, не остава нищо друго освен всеки ден да ни е празник.
Или авторът просто иска да каже, че все пак има поне едно нещичко, което днес да ви накара да се чувствате добре.
