Октомври 2010

С риск да пиша пак след сто години, кръщавам тази публикация така.

Искам да потвърдя, че въртележката на живота се върти, без да пита дали някой го е страх. Същото е и с принудителното порастване. Може би е така и с женитбата и с децата. По-опитните в живота от вас сигурно знаят.

Четох в едно списание как децата заминават да учат в чужбина още от гимназията, съвсем осъзнаващи направения избор, и вече "не мечаят, а се стремят". Други пък позират от 12-годишни по стрийт стайл сайтовете.
Мен лично това ме притеснява. Усещам невидим натиск и очаквания, които трябва да се оправдаят едва ли не още с раждането.

Изобщо не мога да разбера какво се юркат всички и защо трябва на всяка цена да са успяли и да са първи. Харесва ми амбицията, но повече ми харесва спокойствието. Това поставя ли ме в губеща позиция?